И така, след като натоварихме всичко в колата, потеглихме. С няколко думи за пътуването – за по-малко от две денонощия с кратка почивка във Френските Алпи се стига до лелеяната Ебро. Пътят минава почти само по магистрали през Сърбия, Хърватска, Словения, Италия и Франция, а местата, към които се бяхме насочили, се намират в североизточната част на Испания, в областта Арагон, на около 300 км след границата с Франция. Сърбия се минава за около 4 часа безпроблемно /въпреки опасенията на много хора заради признаването на Косово/. В Белград е абсолютна лудница, а сградата с надпис Zepter направо ме “хвърли в тъч”:
Хърватска я преодоляхме за около три часа и половина. Хубава страна, но нямахме кой знае каква възможност да я разгледаме, понеже се движехме само по магистралата. Стигаме Словения – неслучайно я наричат Швейцария на Балканите. Малка китна подредена и нагласена държава:
Невероятна природа! Мисля, че една къщичка там няма да ми се отрази никак зле. По-нататък пътят минава през цяла северна Италия – от Венеция, през Бреша, Милано и Торино. Като изключим последния участък, след града на ФИАТ, е равна като тепсия и индустриализирана открай докрай. Не ми допадна, ама хич. А Торино ми се стори страшно неприветлив град, може би щото беше тъмно и ръмеше, а ние бяхме пообъркали пътя, знам ли... Границата между Италия и Франция преминава през Алпите, тъй че на около 90 км след Торино вече бяхме в прословутите Френски Алпи. Беше нощ и нямахме възможност да се насладим на природната красота на този край /но на връщане си наваксахме/ за сметка на това пък минахме през няколко малки френски градчета - чисти, с тесни криви улички и малки тротоари, дървени къщурки и от странни по-странни фигури на животни, поставени тук и там по улици и кръгови кръстовища – всичко това създава една такава много странна, направо приказна атмосфера. Няколко нощни фотоса от Валоа /Valoir/– едно такова приказно градче:
... с параклис, издълбан в скалите:
Вече бяхме доста уморени след почти 24-часов преход и пренощувахме в Алпите, малко над Валоа. На сутринта се полюбувахме на тези гледки:
... и потеглихме отново на път. След около двеста километра пътят слиза почти до брега на Средиземно море, а оттам нататък към границата с Испания вече се усеща влиянието на Пиренеите.
Природата в района на Ебро е по-различна от нашата, няма тази зеленина и тази гъста растителност, склоновете са полуголи, тук-там покрити с някакви храсталаци и отделни дървета. Почвата е червеникава, а, както споменах и по-горе, маслините са в количествата на нашите джанки.
Пристигнахме на Ебро вечерта на 25.05. По-конкретно, мястото е Мекиненза /Mequinenza/ - селцето или по-скоро малкото градче, така популярно в сайтовете¸ посветени на улова на големи шарани и трофейни сомове. Всъщност на километър-два след Мекиненза е една от няколкото язовирни стени на цялата каскада, а под нея е опашката на небезизвестното езеро Риба Роха. Покрай самото градче преминава Рио Сегре – голяма и мътна след многото дъждове, паднали в този край напоследък. Двете реки – Рио Сегре и Ебро, се сливат веднага след градчето. Целият този огромен воден басейн, оформен от кривуличещата река Ебро и от прилежащите й притоци плюс каскадата от езера местните наричат Mar de Aragon или иначе казано, Морето на Арагон.
Така изглежда района:
Нямахме все още лицензи и билети, но беше неделя и, дори и да искахме, просто нямаше откъде да ги извадим. Обаче не успяхме да се въздържим и още с пристигането няколко монтажа полетяха към бистрата и хладна вода на Ебро. Не след дълго извадихме и първата риба – шаран към 4-5 килограма – див и жълт! За нивото на адреналина и ентусиазма, който ни бе обзел в този момент, няма да говоря.
На следващия ден /понеделник/ оставихме Емо да пази багажа, а ние с Митко се запътихме към едното от рибарските магазинчета /магазинчета е меко казано, като размер и разнообразие на артикулите конкурират някои магазини на пъпа на София/ в Мекиненза, за да разпитаме как стоят нещата с риболовните билети.
Явно си бяхме направили сметката “без кръчмар”, понеже там магазините отварят малко по-късно /отделно от това следобедната почивка, или т.нар. сиеста, е задължителна/, отколкото при нас. Уплътнихме един час с разходка из Мекиненза:
Върнахме се отново в магазина. Продавачката се оказа словашко девойче и на руски се разбрахме перфектно. Всъщност най-важното е, че преди да се вземе билет, е нужно от близкия по-голям град /предполагам главния град на общината/, в случая Фрага /Fraga/, да се извади лиценз. Фрага е интересен град, с любопитна архитектура, наподобява малко Велико Търново с тесните си криви улички и големите баири. Както и да е, с триста зора открихме сградата на общината в града - като имате предвид, че двамата с Митко знаем общо двайсет думи на испански/, а “мързеливите” испанци не знаят грам английски, представете си каква живописна картинка сме били. Сдобихме се с лелеяните “лицензия де песка” за по десетина евро на калпак и щастливи се завръщаме в Мекиненза, където любезната русичка магазинерка трябва да ни издаде билетите за съответното място – в случая се намираме на опашката на Риба Роха, значи билетите важат за езерото Риба Роха. Само с лиценза може да се лови на местата, където е напълно свободно, а други, както е например Риба Роха, изискват и билет, чиято цена е по 3 евро на ден или 17 евро за цяла седмица. Върнахме се на мястото, където Емо вече беше открил нещо много важно, което “катурна” един от постулатите на риболовната ни философия – бабушките в България всъщност са бабушченца, а истинските бабушки се въдят в Ебро и Риба Роха, стандартно са с размери около 700 грама, а има и такива около килце...
Трескаво нагласихме и нашите въдици в очакване на дивашки сгъвания и продължителни писъци на сигнализатори. Денят всъщност премина повече в очакване, отколкото в риболов. Резултатът за деня е един шаран около 4-те килограма, няколко бабушки и няколко уклея. Привечер всички очаквахме сериозно раздвижване на рибата, но се случи нещо друго - сериозно се раздвижи водата! След интензивното спадане на нивото, явно вследствие на отворени шлюзове някъде надолу по течението, хората решиха, че трябва да възстановят нивото и отвориха първо единия, а след това и другите два шлюза на стената над нас.
Реката потече огромна и разпенена, изхвърли всички монтажи успоредно на брега, а риболовът стана немислим. През нощта нищо не се промени, водата все така диво падаше отгоре и нямаше никакви изгледи да спре. Сметнахме, че няма какво повече да правим тук, а и след няколкото колоритни есперанто-разговора с немци и един румънец, подвизаващ се по испанските земи, в главите ни се въртеше една думичка – Каспе /Caspe/. Каспе е градче, намиращо се на около 40-50 км от Мекиненза в западна посока, тоест нагоре по течението на реката. В района на Каспе Ебро буквално не прилича на река – нагъната е като хармоника, редуват се разливи, малки и големи ръкави, с течение и без такова. Ние си харесахме едно малко ръкавче, което в най-сериозната си част е широко стотина-сто и петдесет метра и няма абсолютно никакво течение.
В началото си това ръкавче е със стръмни каменисти брегове, по които бяха накацали местните. Понеже те не се интересуват от шарани, търсеха бяла риба на уклей, но с частичен успех. Слязохме малко по-навътре в ръкавчето, където нямаше никакви хора, бреговете станаха по-полегати, а и открихме място, на което можехме спокойно да си разпънем целия бивак.
Пристигането стана някъде около обяд във вторник, за нула време нагласихме въдиците и монтажите /хехе, лагерът може да почака, разбира се/ - основно за шарани, а също и няколко пробни на стръв малко уклейче. Резултатът от последните не бе кой знае какъв, уловиха се само няколко сравнително малки бели рибки. Явно мястото не бе от най-подходящите за такъв тип риболов и неслучайно местните се бяха заложили още в началото, където и брега, и дълбочината, бяха други. За сметка на това пък дънните въдици започнаха да се отчитат подобаващо. Записахме редуващи се удари на шарани и каракуди. Тук е мястото да спомена, че бе разбит още един постулат от риболовната ни философия – каракудите в България са предимно каракудченца, а хубавите каракуди се въдят в Ебро и най-вече около Каспе – среден размер от два и половина до три килограма. Държа да отбележа, че за краткия ни престой около Каспе /има-няма две денонощия/ най-малкият уловен шаран бе с тегло около 1-1,5 кг, а най-малката каракуда бе 2 кг. Това само за протокола. Тъй, да се върна на хронологията – до вечерта на 26.05 имахме уловени по няколко шаранчета до около 3-4 килограма, някоя и друга сочна каракуда и бяхме доволно закрастени от новото място:
След като хапнахме добре за вечеря, аз си нагласих столчето в близост до въдиците, “инсталирах” половинка минерална водичка и чашка троянска сливова ракийка /която Митето предвидливо взе и си я кътахме от България до тук/ до него, монтирах си челника на “тиквата” и твърдо реших да будувам тази нощ.
Емо сподели мерака ми с думите, че ще лови докато кълве, и после ще спи /горкия, ако знаеше какво го чака/. Митко пък беше на друго мнение – вече се бил наловил, така да се каже, за деня, и му писнало. Отиде да спи. Часът бе към 11 вечерта. Оттук насетне като се почна, та чак до разсъмване към 6 сутринта. Невероятна шаранска нощ, гол след гол! Докато оформям монтажа на една от въдиците, Емо забелязва, че на едната от неговите кълве и я дебне. Да, ама докато чака зад пръчката, другата до нея директно ляга, следва засичане и вадене на рибата. През това време аз оставям моя недонаправен монтаж и тичам за кепчето, в което след виртуозно движение от моя страна, се оказва хубавец между 3 и 4 килограма. Оставям Емо да си го откачи и да му се нарадва, след което търча за фотоапарат от палатката или колата /нищо не оставяме навън, щото пада страшна влага през нощта/, снимам щастливия рибоуловител, снимам пускането на рибата и прибирам фотоапарата. Връщам се при моите въдици оформям монтажа, замятам, нагласям сигнализатора и бейтрънъра на макарата, и тъкмо решавам да поседна за глътка сливова с минерална водичка, когато една от пръчките пред мен се разтриса, сигнализатора пищи продрано, а от аванса вече са изхвърчали 5-10 метра влакно. Засичам и усещам приятно подритване някъде далече в тъмнината. На свой ред Емо оставя неговите неща и пристига с кепчето в ръка. След няколко минутки поредния хубав шаран е гребнат успешно и очаква да бъде заснет в няколко пози. И така, в този стил на действие преминаха часовете до сутринта. Общо успяхме да извадим вероятно към 20 риби, основно шарани плюс няколко каракуди. По-малка риба от 2 кг нямаше, а най-големия шаран бе 9 кг. Ето го щастливия и уморен майстор Емо:
... и моя милост с някой и друг рибок от Каспе:
След 7 часа сутринта вече “разбит” се отпуснах на стола и заспах блажено. Е, малко ме наболяваше кръста, не си усещах вече краката, а пък по ръцете ми имаше един куп рани от убождания от куки, придобити при откачането им от устата на рибите или пък от режещите като трион лъчи на гръбната и аналната перки на рибоците. Но това е незначително пред удоволствието да ловиш шарани един след друг цяла нощ. Тъкмо преди да заспя, Митето се надига наспан и отпочинал с въпроса : “А-а-а, к`о става бе, нещо Фанахте ли?”....
На следващия ден, в сряда, нещата продължиха по гореописания начин, макар и не толкова интензивно. Уловихме отново хубави шарковци, а когато се завъртеше ято каракуди, лягаха по няколко въдици почти едновременно, със закачени на тях трикилограмови сочни таранки.
Вечерта обсъдихме плановете и сметнахме за най-удачно да изоставим Каспе и хубавите му шарани /ако съм в България, дали ще го направя, а?!/, за да можем да посветим последните два дни – четвъртък и петък, на риболова на сом – все пак основно заради него бяхме дошли тук – на другия край на Европа, на 3000 км от България. След кратък спор решихме, че трябва да се смъкнем надолу по-течението по посока на мястото, където Ебро се влива в морето, към Тортоса /Tortosa/ и Ампоста /Amposta/. Потеглихме в тази посока, минавайки през самото градче Каспе. Още преди да стигнем крайната точка, някъде след Ел Пинел Де Брей /El Pinel De Brey/, пътят минаваше много близо до реката и успяхме да я зърнем. Ебро бе придошла много, заливайки пътища и диги, водата бе мътна като боза и носеше всякакви боклуци със страшна скорост. Панорамен изглед на реката.:
Явно риболовът тук бе “кауза пердута” и трябваше бързо да измислим нов план. Най-много точки събра отново Мекиненза, но не там, където бяхме в самото начало на испанската одисея, а на около километър по-близо до селото и на метри от мястото, където Рио Сегре влива водите си в Ебро.
Вляво от това място се бяха установили няколко сърби, с които се запознахме още при пристигането в Мекиненза. Пичовете гонеха само сомове и бяха оборудвани невероятно за целта – пръчки Shimano ForceMaster и Waller Kalle, макари на Shimano и Banax, с навит дебел плетеняк, на чийто край се мъдреха единична кука от порядъка на 6/0 и тежест с формата на пресечен конус с тегло около 400 гр. Стръвта им бе няколко огромни пелети със силен рибен аромат. Те нанасяха въдиците си с лодка на около стотина метра навътре, точно в мястото, където се блъскаха двете течения – така хем са на готино място, хем няма как едно от теченията да избута монтажите им успоредно на брега. Бяха уловили няколко сома, по мое мнение между 20 и 40 кг. Ние не бяхме подготвени за толкова сериозен риболов, но въпреки това, въоръжени с наличния инвентар и с кофата пелети, решихме да се пробваме. Мястото вдясно от тях бе свободно и се установихме там. Вече беше привечер, от запад идваха тежки облаци и в един момент преваля кратък дъждец, след който видях може би най-дивната дъга, която някога ми е попадала пред очите...
Докато се суетяхме около въдиците, в отбивката зад нас спря един тир, вероятно за почивка. По едно време слезе шофьора, на възраст около 45-50 години и взе да оглежда нещо по камиона си, след което хвърли един бърз поглед на риболовците по брега. Явно по едно време фокусира върху номера на колата ни, замръзна за миг на място и в следващия момент се чу на чист български: “Е-е-й, здравейте, какво правите тука бе?!”. Оказа се наш човек, от Тетевен, който от 7-8 години живее и работи в Испания. Вечерта изкарахме на една маса в нескончаеми лафове за риболова, живота, България и Испания.
Мястото ни се падаше точно под хълма с руините от старата Мекиненза:
На върха на хълма е прочутият средновековен замък на Мекиненза, който понастоящем е реставриран и се охранява. Ползва се като резиденция на краля на Испания:
Тук основно ловихме със стръв пелети. Интересното е, че освен от сомовете, за които те бяха стандартна стръв, пелетите бяха атакувани и от шарани. Само че “броеницата” от три огромни пелети навързани една след друга се оказваше твърде голяма хапка за тяхната уста. Регистрирахме доста празни подръпвания, затова предположихме, че по една пелетка на монтаж може да се окаже печеливш вариант за шарковците /ето на, уж за сомове бяхме тръгнали, а пак на шарани го обърнахме/. Това по-долу е стандартен монтаж, за да придобиете представа за какво става дума – нещата изглеждат доста “хард”, но такива са условията:
Наложи се дори да помъдруваме върху някои промени по монтажите, защото шараните вземаха много плахо и дори ако усетеха най-малкото съпротивление, се отказваха. За целта преместих пелетите върху кука с по-дълго стъбло, така че при засмукване първо куката да се окаже в устата на шарана, а не след пелетите. Имахме удари и на двата монтажа. Вдигнатите вертикално нагоре пръчки бяха зверски натискани напред и въпреки настроените аванси, често вадехме само влакното... Пред нас във водата има стар каменен път през който замятахме и при вадене, независимо дали има закачена риба или не, влакното се триеше по камънаците и се късаше. Успях да видя и невижданото – монофил 0,70 мм висеше безпомощно след мощен удар, предполагам на шаран...
Тук бе и мястото, на което отново Емо /ей, много му върви на тоя човек/ отново подобри рекорда си, улавяйки успешно 12-килограмов шарко, а стръвта отново бе пелетка.
Ето и последните шарани от Мекиненза:
Към 2 часа през нощта на 30.05 срещу 31.05 събрахме цялата екипировка, взехме си довиждане с Мекиненза и потеглихме обратно към България. Като изключим едно стокилометрово объркване на пътя във Франция, други проблеми нямаше. Всъщност, аз продължавам да се радвам на това “объркване”, щото иначе нямаше да мога така подробно да разгледам красотата на Френските Алпи, La Mure, градчето Vizille и т.н. откъдето са и следващите снимки. Както казват някои, по тези географски ширини накъдето и да тръгнеш, все ще попаднеш на място, което създава усещането като че ли си на края на света... Насладете се и вие:
В неделя 01.06 към 12 ч на обяд минахме границата със Сърбия, а към 4 часа следобяд вече бяхме в Свищов – страшно уморени, но заредени с много емоции от преживяното.
Поздрави от Емо, Митко и моя милост – трима “откачалки” в Мекиненза. До следващия път!
Милен Сакакушев, а.к.а Майстор Саки
